Няколко дни из Бали, Индонезия

---

Полетът започва с кратко закъснение. До мен седи някакъв с дръпнати очи и през цялото време си държи лявата ръка в един платнян плик и мърмори нещо. Проклина ли, молитвата ли си чете – така и не разбирам. Успява да ме вдигне шест пъти за да излезе в коридора. Денят си отива и пристигаме на Бали. Времето е мъгливо и едвам удържа да не завали. Първата радостна новина на летището е, че визата струва не 45 долара, както очакваме а 25 долара – чиста далаверка. Получаваме визите и се отправяме към проверка на багажа. Там ни душат с куче дали не пренасяме наркотици. Заслужава вмъкване факта, че в тези страни ако те хванат с наркотици получаваш смъртно наказание. Времето, за разлика от Куала Лумпур е такова, каквото сме очаквали за Азия – много топло и много важно. Толкова влажно, че трудно си поемаш дъх и толкова топло, че дрехите ти за броени секунди се мокрят от пот, а тези които са изпрани не могат да изсъхнат.
На излизане от летището ни чакат нашите нови приятели Лусия и Лукас – индонезийци от Джакарта, които от две години живеят на остров Бали. Посрещат ни много топло и с усмивка. Отправяме се към японски ресторант, където за съжаление не са останали свободни места, затова продължаваме към едно индонезийско заведение, чиято кухня е от остров Суматра. Тук трябва да сменим до известна степен стила ни на хранене. Няма нужда да свикваме да ядем с клечки – направо си караме с ръце. Менюто се състои от някои стандартни и някои нестандартни ястия – ориз, пилешко, патладжан, краставици, кравешка кожа, пържен бял дроб, едно растение, което наподобява боба, неизвестен вид риба, свинска пържолка и зеле. Не успявам да опитам всичко, но е сравнително вкусно. По пътя вече сме изтеглили пари от банкомат и ставаме милионери.
Уморени се прибираме в къщи и лягаме да спим – голяма жега и много влажно. Ама наистина много жега. На всичкото отгоре има и комари. Аз стискам зъби и за да не ме хапят комарите се завивам със спалния чувал – това вече е брутално и мазохистично, но какво да се прави. Такъв е живота (Митко казва, че члена е непълен, аз както обикновено незнам. Ако има грешка – той е виновен).
На другия ден, след кратка закуска се отправяме на пътешествие из острова. ВзЕмаме една кола под наем и първата дестинация е Убуд. По пътя спираме на един пазар, където почва лудо пазарене и се сдобиваме с няколко абсолютно ненужни джунджурийки. Аз като заклет противник на ненужните вещи не си взимам нищо (тук Митко пак не е сигурен дали си взЕмам или си взИмам, така че отново на него отговорност. Веси твърди, че е взЕмам на български и взИмам на варненски. Аз сам варненец по душа и пиша взИмам). От там продължаваме към Убуд, където посещаваме гората на маймуните. Ей това не е за пропускане ако ходите към Бали. Толкова маймуни има – пълна лудница. Малайзийските маймуни – ряпа да ядат. Бързокраките четириноги се намират от всички възможни страни – отляво, отдясно, отпред, отзад, отгоре, отдолу – където погледнеш – все са там. На табелката на влизане в гората пише, че не се внася нищо за ядене или пиене, защото така и така маймуняците ще ти го открадната. Около един час прекарваме в тази гора и оставаме много доволни. От там през един дворец на последното кралство, което се е намирало на Бали отиваме в един Индонезийски ресторант – излишно е да казвам, че е много готин, с гледка към оризови полета и така нататък, както си му е реда. Поръчваме индонезийска кухня и по една чаша сок от кокосови орехи. Пълна релаксация и възстановяване на силите.
Следва пътуване покрай оризови полета, палми, местни селища и храмове, което няма да описвам много подробно.
Успявам да опитам и Луак кафето. Който не е светнат по въпроса да чете внимателно и да не се смее, а да отива на Бали и да опитва.
Луак кафето е най-екзотичното, богато, плътно и добро кафе. Научното име на това кафе е Парадокурус, но местните го наричат Луак, от името на животното луак, което обитава горите и една от неговите любими храни е растението на кафето. Ядейки плодовете на растението, зърната преминават през химическа преработка и ферментация и се отделят от животното. Зърната се премахват от изпражненията и се почистват и изсушават, след което преминават специална обработка. От моя скромен опит с кафето трябва да кажа, че този тип има определено много по-добър вкус. Необходимо е само човек да се абстрахира от произхода му. Правим дегУстация (тук Веси твърди, че е дегОстация, а Митко твърди, че е дегУстация, а аз скоро ще си подам оставката в писането на пътеписи) и на различни чайове, като оставаме изненадани от вкусовите им качества. На излизане от кафенето решавам да купя малко смляно кафе за България, но ценеата му ме отказа. За 50 грама местните искат 300000 рупии (престъпници) и аз, типично по български, им пожелавам много здраве.
Тук времето решава да се прави на недружелюбно и започва да пръска дъжд. Продължаваме пътуването си към вулкана Батур - 1717 м и едноименното езеро, които видяхме от известно разстояние. Небето окончателно решава, че сухи няма как да ни остави и се отпукна, като европеец с чувствителен стомах в екзотична страна. Часът вече отива към 17:00 и на мен ми става безразлично от храмовете, които посещаваме. Деня и месеца завършваме с ананас и диня (тук и тримата сме единодушни, че деня и месеца са с непълен член. Който иска може да ни поздрави. Все пак сме инженери).
Плана за следващия ден е да тръгнем в четири сутринта – да, да, знам, че на това не се казва ваканция, но идеята е в 6:00 да сме на северната страна на острова и да наемем лодка за да гледаме делфини. Малко преди полунощ, шофьорът на колата ни звъни за да каже, че времето там е лошо и лодкаря не е съгласен да излиза в морето. Толкова по-добре за нас – ще спим по-дълго.
В 8:30 на следващия ден сме в колата и пътуваме към банкомат. Тръгваме да теглим пари. Първи е Митко – тегли парите и доволен се връща в колата. Втори е Веси – аха, да изтегли, спохожда я обаче малшанса. Картата й я няма. От тук тръгва едно ходене по мъките из банки, интернет клубове и пощи за да блокираме картата. Във същото време в България е около 3.00 през нощта и хората не са от най-отзивчивите. В крайна сметка след около два часа обикаляне из града не успяваме да блокираме нищо друго освен сами себе си в дълго задръстване. В 11:00 местно време вече ни е писнало и пътуваме из острова в посока езера, храмове и т.н. За съжаление не е останало време да стигнем до северния бряг, където да видим плажовете с черен пясък, топлите извори и един от най-красивите и високи водопади на острова.
Кулминация на деня са оризовите поля които посещаваме. Зеленината е отвсякъде. Аз дори се интересувам от цената на къщите наоколо. Двуетажна малка виличка с мини-дворче от около 200 м2 струва някакви си 50 000 000 рупии, което ще рече около 7000 лв. Евтинийка отвсякъде. Шофьора и той се запалва, че ако си купя ще ми я поддържа, ще ми уреди виза и ще се погрижи за всичко необходимо, само и само да ми вземе парите. По пътя вече подозираме, че в България е съмнало и с триста зора успяваме да блокираме дебитната карта.
В края на деня сме в местния супер-маркет, където намираме кисело мляко, при това българско. Купуваме и един куп продукти, идеята на които е да бъдат сготвени на кавАрма (ако има проблем Митко е виновен). Тук започват и едни спорове какво е кавАрма – единият твърди, че е със сос, другият твърди, че е всичко нарязано, запържено и задушено, а третият въобще не знае какво е. Голяма картинка сме. Веднъж прибрали се, се захващаме с готварските истории. Аз отново съм концентриран с рязането, Веси е по таратора, а Митко решава да експериментира какво е кавАрмата и има ли почва за нея в Индонезия. За малко по-малко от два часа сме готови. Нашите местни приятели решават, че това, което сме наготвили е по-скоро нещо азиатско, но ние си твърдим, че е българско – те откъде ще знаят е ли или не е такова. В крайна сметка казваме, че когато се яде с хляб е българско, а когато се яде с ориз е тайландско. За десерт опитваме и местните люти чушлета. Всъщност само Митко решава да ги опита, но след третата апетитът му вече не е толкова голям.
Следващият ден е ден е 2 февруари – ден, определен за плаж. С Митко си честитим празника  и в 7:00 вече пътуваме към Кута. Там си харесваме едно местенце и чакаме слънцето да напече, плувайки из Индийския океан, наблюдавайки местните сърфисти и сърфистки (повече сърфистките) и оправяйски сутрешното лошо настроение, породено от ранното ставане. Слънцето се усилва и към 10:30 аз вече съм задрямал по корем. Добре, че ме подканват да се обърна, че иначе гърбът ми вече да е станал червен като кожата не пиле от KFC. На съветите да се намажа с плажно мляко обаче отказвам с твърд български инат. Към 12:00 напускаме плажа и аз решавам да си сложа плажно мляко. Ех, отново съм закъснял с няколко часа. Правим кратка разходка из Кута и в 14:00 шофьорът ни ни чака на уреченото място. Днес идеята е да отидем на юг из разни уединени заливчета, храмове и т.н. Този ден е първият, през който все още не е валяло и през който все още не сме имали шофьор. Решаваме, че той е виновен за всичко, защото около два часа след като ни е взел отнове се заоблачава. На уединеното заливче се оказваме почити сами. Около нас са само вълните, няколко маймуни и 200-300 души – пълно уединение. Като сравнявам с Нова Зеландия има още доста на какво да се учат. Тук тръгваме да се пазарим, за едни неща, които няма да ви казвам какви са, защото някои от тях са подаръци за някои от вас. Намаляваме предложената цена наполовина и после разбираме, че можело да я намалим още поне два пъти.
Отправяме се към Улувату, където ще гледаме залеза на слънцето. Там има и храм, но от такива вече ни е омръзнало. Района бъка от маймуни, които са много повече от тези, видени през първия ден – нещо като циганите на Централна гара. На места направо те е страх да ходиш, защото отварят чанти и крадат – каквото им падне, включително пари. Една маймуна я гледам хванала 50000 рупии и бяга по дървото, а от долу я целят с прашка, за да ги пусне. Времето постепенно се заоблачава и половин час преди залеза започва да вали. Аз вече съм изпреварил дъжда и чакам в колата, а Митко и Веси таят дъх и се надяват, че облаците ще си разотидат и ще видят залеза. След половин час пристигат и те в колата – мокри, така все едно са ходили водопада край Куру Буру в Малайзия, без да си свалят дрехите, когато пресичат реката.
Този ден за първи път ми става студено на тази географска ширина. Температурата е едва 26-27 градуса и решаваме да пуснем парното в колата. Аха, да го пуснем на макс и гледаме – тукашните коли парно нямат – само климатик.
Постепенно започвам да усещам слънчевото ми изгаряне от сутрешния плаж. За сега се държа, но се питам дали ще се наложи да спя окачен на закачалка. За щастие това не се налага, но съм доста червен. Цвета е нещо като току-що срязана диня от рекламата на известна марка мастика.
Последен ден на Бали – програмата е план, рано сутрин и полет на обед. В 7:00 отново вече сме на път – този път към плажа в Санур. Много красиво местенце, малко комерсиално, но в сравнение с Кута е една класа по-високо. Тук не стигаме до махане на дрехите и печене, но за сметка на това се настаняваме в една беседка, където неусетно минават два-три часа. Успявам да ушушкаме всичките местни пари, които са ни оставили и се отправяме към летището. Там ни чака обаче изненада. Местите са ни подготвили такса за напускане на страната от 150000 рупии, а ние като нямаме нищо трябва да плащаме в долари. Резултатът – визата за влизане и таксата за излизане стават общо 45 долара – толкова, колкото очаквахме. По този начин успяват да ни развалят малко настройката за Индонезия, а аз решавам, че щом ще ми правят въртели къща тук няма да си купувам. Чакайки самолета на летището съзирам на стола до мен едно лазещо животинче – тип хлебарка. То по тези места хляб няма, така че може да се нарича оризарка, но аз ще се придържам към българското му название. Та лази си гадинката по стола и очевидно се е запътила към мене да ме яде. Аз я разкарвам със замах и тя пада по гръб на пода. Седя и си мисля, колко несправедлив е света към подобни създания. Малко след това минава едно местно дете, стъпва край нея някак си, при което тя успява да се обърне на крака и продължава да си пълзи, доката следващият човек, който минава отново я обръща с краката нагоре – тъжна картинка. Скоро обявяват полетаи се качваме в самолета. Следващата дестинация е Сингапур.

---