Малайзия - преход между Европа и Азия

---

Излизаме от самолета и - изненада. Този път не ни изненадва познатата ми от Сингапур висока влажност и горещина. Да, разбира се, че е топло и влажно, но степента е умерена. Температурата е около 28 градуса, а влажността – някакви проценти, които не знам колко са. Минаваме митници и т.н. формалности и вече сме в автобуса към града. По пътя вече сме събрали първите познания по малайзийски – Keluar – изход и Tandas – тоалет – една от най-важните думи, особено в тази част от света .
Тръгваме към Куала Лумпур, който се намира на около 50 км. от летището. По пътя и отляво, и отдясно се редят палмови гори, краят на които не се вижда.
Първата ни работа е да се отправим към кулите Петронас и към 9:30 сме на техния вход. За съжаление само където сме бързали да ги посетим, защото билетите вече отдавна са свършили и се задоволяваме само с поглед отвън. Изглеждат наистина вношително и величествено, макар и доста по-ниско от очакваното. Всъщност и на двамата в главите ни стоят някакви 800 метра, които няма как да ги дам за тази височина. От тук тръгваме към нашата обща приятелка Нило от Иран. По пътя пътуваме с едно влакче – не е метро, но е от неговия тип. Ония ми ти малайзийци като са надули климатика – та до пръсване. Идва ни да си сложим якетата. След 20 минути слизаме и се радваме на жегата, но само първите две минути, след което отново плуваме в пот.
Тук се сблъскваме и с местните особености. Под тротоара, по който ходим минава канализацията, която има шахти през около 20-30 метра и над тях се разнася такава смрад, която ни кара да спрем да си говорим. Ужасно. За щастие това се оказва само на тази улица и се успокояваме. Нашата приятелка обаче се оказва, че живее на едно хълмче, изкачването на което с раници в тази жега не е от най-приятните занимания. Плувнали в пот стоим на адреса пред охраната и попълваме паспортните ни данни за да ни пуснат. Тук да допълня, че в Малайзия или поне в Куала Лумпур всички говорят английски – поне всички така си мислят. Охраната и портиерите по принцип там са много приятелски настроени. Сравнявам ги с тези от студентски град, но приликите не са толкова много. Абе направо си липсват.
Та качваме се на седемнайстия етаж и звъним на вратата – никой не отваря. Звъним на телефона – никой не вдига. Пишем sms – никой не отваря. Викам се няма начин да не са тука. Започваме да се чудим какво да правим и в този момент се намесва един комшия, който боядисва на същия етаж и започва яко да тропа на вратата, след което Нило идва. Евала.
Разпускаме за кратко и излизаме на лов за забележителности из града. Отиваме до китайския квартал, където решаваме, че ще се ходи до пещерите Бату. От пътеводителя е ясно, че трябва да вземем автобус 11 и започваме да чакаме според указанията на местните. Или ние не сме ги разбрали, или те не са успели да ни кажат това, което е трябвало, но за час и двайсет минути не минава нито един автобус с този номер. За сметка на това минават какви ли не номерации. По едно време забелязваме, че на един от автобусите със странния номер 6U пише пещерите Бату. Автобусът ни подминава в първия момент, но малко след нас спира. От наша страна започва едно чудене, дали да се качим или не. Ние умуваме, той ни чака, ние умуваме, той ни чака и т.н. около една минута. На нас чак ни става смешно, защо той чака толкова дълго време, но в крайна сметка автобусът тръгва, а ние оставаме на спирката. Как и защо се случи това, все още не можем да проумеем, но ще го помним дълго време.
В крайна сметка мина следващата шестица, в която се качихме и там като му ударихме един сън – та чак докато шофьорът ни събуди. Много добре си поспахме.
Слизаме ние от автобуса и пред нас какво да се покаже – едни стълби за изкачване. То това добре. Аз със стръмното проблеми нямам, но кому е нужно в тази жега, по тези стълби. Наближаваме и що да видим – маймуняци на всякъде. Аз все бях чувал за маймуни в този край на света, ама толкова пък много и толкова нахални, не бях очаквал. И големе джебчии – не хората, а маймуните. Пред нас откраднаха толкова много чанти, та изкачвайки се по стъпалата стискахме все по здраво раниците и фотоапаратите. Иначе са големи картинки – гледаш ги и се чудиш колко си приличаме – като братчеди сме .
Качихме се ние горе из пещерата – там няма нищо особено. Не и за мен. Веси си харесва там едно храмче, но явно не толкова много, защото не се престрава да се събуе и да влезе, та само отвън. После – по обратния път надолу и какво – отново дрямка в автобуса. Тез автобуси как ги климатизират не е истина. Човек може да си докара пневмония.
Настана време за обяд. То си е почти време за вечеря, но понеже не сме обядвали и трябва да караме по каналния ред. Тук да хапнем, там да хапнем – не можем да си изберем място. Явно хигиенните ни критерии са много завишени. Накрая се набутваме в един тайландски ресторант, където оставаме учудващо доволни. Спокойни продължаваме разходката, минаваме отново покрай кулите Петронас и се отправяме към вкъщи. Там се запознаваме с едно момиче от Бангладеш и с още едно момче от Иран, което упорите не иска да запомни името на Веси и до край й вика Василий. За вечеря ядем иранска супа – леко люта, но пренебрежимо малко в сравнение с местната кухня.
Следващия ден е ред на джунглата. Отправяме се към Куру Буру – така по-лесно се помни. Оригиналното име иначе е Куала Куру Бару. По пътя сменяме няколко влакчета, единия от които го пропускаме и се налага да чакаме един час до следващия. Влаковете отново са отчайващо студени. Тук не трябва да се пропуска отбелязването на една баба на гарата, която готви някаква манджа. Снимката ми е липсваща, но големия мръсен леген, мазната й коса и обстановката наоколо ми напомнят, че при ядене трябва винаги да бъда на щрек.
Към 13:00 вече сме на изходна позиция в Куру Буру. Взимаме такси до градчето и от там решаваме да продължим на автостоп до началото на джунглата. Автостопа се оказва странно начинание за околните. Няколко души спират и искат пари, при това повече от таксито, но ние проявяваме здрав и твърд български дух и не се поддаваме лесно. Петнадесет минути след началото спира една кола. Майтап бе, иска ни се да спре. Всъщност завалява дъжд. При това няма изглед да спре скоро. По едно време една мадама набива спирачки. Оказва се французойка. По пътя завалява толкова силен дъжд, че физиономиите ни сериозно се смарангясват. Изпитвам състояние на тъпост. Положението е много кофти, защото няма никакъв навес наоколо, няма други коли, няма къде да се скриеш, няма автобуси. Има само един път който води до немай къде. Малко преди да пристигнем обаче дъждът намалява и от сърцето ни пада не камък, а цяла скала. Слизаме, мадамата прави обратен завой и ние си казваме – добре дошли в джунглата. Правим една снимка като за последно и поемаме напред.
Пътеката изглежда обещаваща. Широка около 2,50 метра, а дърветата и растителността на около са на прилична дистанция от нас. Зеленината е толкова гъста, та дори не ни е страх (поне мен не ме е страх) от тигри. За около 15 минути пристигаме на една врата, което всъщност се оказва проблем. Защото на нея пише, че парка работи само от петък до неделя. Тук Василий (Веси) обаче се намесва със жадуваното уточнение, че днес е петък. Но защо тогава е затворено. Тук аз се намесвам обаче и успявам да отворя вратата. Вътре вече има няколко навеса, на които решаваме да изчакаме преминаването на дъжда. Няма жива душа, но за сметка на това има табелки, предупреждаващи в случай на дъжд да не се предприема маршрут до водопада, който сме намислили да посетим, защото нивото на реката се покачва много бързо, а последната трябва да се прекоси не един или два пъти, а цели пет.
Ние сме решени обаче да преследваме целта ни докрай и след като дъжда спира продължаваме по пътеката. Тук вече 2,5-те метра се превръщат в 30 см, които нещо не ни се нравят. Всичката зеленина е поела толкова много вода, че всяко побутване буквално излива отгоре ни литри. За да има по-добър ефект, пътеката е наводнена с около 20-30 см вода. Хора все още няма. Тук започваме да се споглеждаме и не след дълго в погледите ни и на двамата се вижда едно корабче, от онези дето казват „Хайде да се разкарваме от тук, докато все още можем”. – Речено, сторено.
Правим 1-2 снимки, кръгом и тръгваме да се прибираме.
Излизайки на асфалта вече настроението е по-добро. Дъжд няма. Намираме се сред джунглата, но се чувстваме относително сигурни. По пътя минаваме покрай едно новоизградено селце, в което всъщност се е преместило местното население след построяването на язовирната стена наблизо – тъкмо ни е по специалността . Там съзираме и първите бананови дръвчета. То, може би и преди сме ги виждали, но не сме знаели, че са бананови. Малко след въпросното селце (около час и половина след като сме излезли на пътя) се появява и първата преминаваща кола, която ни качва. Първоначално мислим да пътуваме до Куру Буру (ККБ), но се оказва, че пичът е към Куала Лумпур и скоро вече пътуваме на обратно. Шофьорът се оказва индиец, който проявява интерес към нас или поне към Василий (Веси). Предлага ни на следващия ден да ни развежда до където искаме, давайки ни визитка.
Слизаме на КЛ Сентрал и се отправяме към индийския квартал. Всъщност не знаехме на къде се отправяме, но след като тръгнахме пеша се озовахме там. Силна музика, ужасни миризми, шарения, мръсотия, ресторанти, ...
Нужен ни е час за да стигнем до ресторант, който да отговаря на нашите критерии. Натрисаме се в един индийски ресторант, където сервитьорът решава, че знае какво искаме. Сервират ни на бананови листи. Обещали са ни да не е люто, че то иначе тук гладни ще останем. В крайна сметка пак оставаме гладни – много люто, ужас.
Единственото което не е люто са едни тиквички и едни патладжани, ама аз като не ги ям ... Добре, че си поръчах сок от моркови, та той е приличен.
От там аз все още гладен се прибираме и решаваме да отидем на басейн. Веси се отказва, а аз за компания вземам бангладешката. На шестия етаж на блока, в който живеем има басейн, покрит, четвъртит и в зала. Поне така аз си го представям. Отиваме там и що да видя. Хората го барнали, както си му е реда – с палмички, с шезлонги, с островчета, с гледка към Куала Лумпура, с глезотийки, гъзарийки и екзотика – абе приказно. Разбира се че и хора няма. Освен нас двамата има още двама души. Аз ако живеех тук, сигурно всеки ден щях да слизам. А, да. И няма вход. Както и да е. Релаксацията е много добра. Абе релаксация, релаксация то с това плуване колко да е релаксация. Връщам се доста уморен, а ми предстои да правя щрудел. Подкарвам го малко по-чибук, чубук – яйца, захар, олио и ... оризово брашно – тези хора за пшеничено май не бяха чували. На всичкото отгоре се оказва, че фурната няма горен реотан и я пускам само от долу. Колкото стане, какво да се прави. Лягам, заспивам и така - та чак до 11:00 на следващия ден.
В 11:00 часа се събуждам, поглеждам часовника и се тръсвам в леглото. В 13:00 часа тръбва да сме на Скайадвенчър парка, а пътя до там е поне два часа. Василий още спи. Решавам, че няма да я будя и ставам да поразтъпча малко. Плана явно е пропаднал. За сметка на това се отправяме към пощата, за да изпратим зимните дрехи. Тук поща, там поща стигаме до Мегамол-а. Е това нещо ако знаете, колко е голямо. Около 10 минути пеша надлъжно и 7 минути пеша напречно. Всичко това на пет етажа. Има няма един час и намираме пощата, където обаче ни изпращат до Карфур да си купим кашонче. Изпращаме колетчето и часът вече е 14:30. Към 16:00 сме на среща на едно кафене. Тръгваме пеша и завалява дъжд. Стискаме зъби и непукайки ни, че ще се намокрим продължаваме. Ония отгоре решава, че щом сме такива инати няма нужда да ни мокри и спира дъжда. Пристигаме преди уречения час и се заемаме с учене на малйзийски. Научаваме около 20 думи, с които вече можем да проведем разговор от вида:
„Отвори вратата”
„Затвори вратата”
„Благодаря”
„Довиждане”
„Пушенето забранено”
На срещата се запознавам с една китайка и се заемам да уча китайски. Научавам цифрите до четири, осем и десет. Научавам се също така и да ги пиша.
В мола предварително сме напазарували продукти за мишмаш. Тази вечер с Веси ще готвим българска кухня. Заемаме се с готвенето. Задачата я разделяме на две. Аз режа, каквото ми дадат, а Василий прави останалото. Добре, че не ми дадоха никакви ръце и глави. В крайна сметка се получи някакво подобие на мишмаш. За наша изненада се появяват обаче още двама иранци, които не са предвидени в количеството на продуктите и няма съвсем достатъчно за всички, но какво да се прави. Както се казва малко, но от сърце.
Лягаме спим и на другия ден се събуждам с sms. Чудя се кой по това време ще ми пише съобщение. В България трябва да е към 3:00 през нощта. Гледам Митко бил в Куала Лумпур и ми предлага да се срещнем след един час в центъра, ама няма кой да става толкова рано. Отменям срещата и продължавам да спя. Викам си какво става тук. Тръгнах сам, а сега вече сме трима. Сега гледам, че съм изписал четири страници, а все още не съм споменал за гледката, която се разкрива от терасата. Вижда се с километри надалеч, голяма част от Куала Лумпур. Все пак сме на седемнайстия етаж, но този ден времето се бъзика с нас. Един дъжд като е започнал да вали, въобще не му пука, че ние трябва да излизаме. Чакаме, чакаме, а той и хабер си няма да спре. Решаваме, че повече не може да се чака, правим си прощална снимка с нашите нови ирански приятели и се отправяме бягайки към спирката на метрото. Сложили сме си водонепромокаеми якета и по този начин успяваме да се намокрим само от нашата пот, а не от дъжда. Не е много на далавера, ама колкото – толкова (това не го е казал Мечо Пух, но аз го казвам).
Тук отново за малко да хванем пневмония в метрото и скоро сме на КЛ Сентрал, където вече ставаме трима – нещо като тримата глупаци – хахаха.
От тук нататък е скучно – пътуване към летището. Само не трябва да се забравят две неща. На летището една жена на опашката пред нас изпрати по самолета някакво сурово месо, увито в прозрачно фолио, наподобяващо силно свинска глава. Изглежда много брутално.
А най-готиното – понеже самолета е на нискотарифна авиокомпания, тръгваща съответно от нискотарифен терминал, там няма никакви удобства. До самолета се ходи пеша и хората за да не се намокрят им раздават чадъри. Много яко.
Това е от Малайзия. Очаквайте следващият епизод от Индонезия след няколко дни.

---