Камбоджа - скромни и радостни хора

---

Минаваме бариерата, отбелязваща края на Виетнам и за първи път сме на камбоджанска територия. Една страна, която до съвсем скоро съм свързвал единствено с война и бедност и за която не съм можел да заявя убедено, че се намира в Азия. От известно време обаче знам, че е разположена в югоизточна Азия и столицата й е Пном Пен. След това кратко отклонение - то какво отклонение като още не съм започнал с историята - се озоваваме пред една къщичка, където нещо трябва да стане. Тук никой не говори нито английски, нито немски, нито френски, нито български, нито испански, нито руски, виетнамски - все по-малко, а моят хмерски (камбоджанците говорят хмерски, а не камбоджански и се наричат хмери) не е на ниво. Разбираме някак си, че трябва да си купим виза за 40 долара и плащаме. Чичкото там обаче решава, че трябва да ни вземе само 30 долара и ние учудено гледаме 10-те долара ресто. Още от тук се усеща разликата с Виетнам, където ако има как 50 долара щяха да ни вземат. Излизаме като горди собственици на хмерска виза и кой ни чака отпред ???
Нашият добър приятел от края на миналия разказ - моториста. Я да видим сега кой не е чел пътеписа за Виетнам? Който не е, нека да не прибързва с нещата и да го прочете. Пак нещо се отплеснах, ама е така като не мога да се концентрирам.

Та оказва се, че въпросният образ все още не се е отказал да ни муфти за пари и продължава да ни предлага транспорт. Аз му отказвам за пореден път и отварям пътеводителя за да видя аджаба, как можем да се предвижим до Такео или по-надалеч. С изненада установявам, че възможностите се свеждат или до наемане на такси или наемане на мотор или ходене пеш, което не е алтернатива при разстояние от 50 км. В крайна сметка нахалството на моториста си струва и след около 10 минути се движим по камбоджанската пътна мрежа, натоварени на два мотоциклета и снимащи в движение странните превозни средства, с които се разминаваме. Интересен е и факта, че оризът (основна храна в този район на света) е разстелен по банкетите и по част от асфалта на пътя с цел сушене. Хмери на всякаква възраст и пол се грижат за него и го обръщат под ярките лъчи на силното февруарско слънце. Живачният стълб в термометъра, който го нямам се е вдигнал високо в небесата като кулите Петронас в Куала Лумпур. За наша радост се движим с прилична скорост и вятърът развява косите ни като ръж сред полята. Интересна е и рязката промяна в пейзажа между Виетнам и Камбоджа. В рамките на по-малко от пет километра, преобладаващият цвят се сменя от предимно зелен на предимно жълт.
След около час пристигаме на централния пазар в Такео - малко градче, в което трябва да решим на къде и как да пътуваме. След известни разправии с нашите шофьори за това как да им платим си разчистваме сметките и отиваме да търсим банкомат. Намираме един и искаме да изтеглим по 500000 риела (около 100 долара), а той ни показва недостатъчна наличност. Пробваме с 200000 риела - пак същото. Оказва се, че банкоматите в Камбоджа не работят с риели, а с долари и разбираме защо не ни дава 500000 долара - не че ги имаме по картите, но това е друг въпрос. С парички в джоба е по-различно и първото което свършвам след това е да хапна за обяд. В Камбоджа - ефтинийка, по-голяма от тази във Виетнам. Такива страни най-ги харесвам. Срещаме се с един американец, който ни дава съвети как, къде и с какво да се предвижваме, което много ни помага. Решаваме, че ще преследваме мечтаната дестинация - Сиануквил, след което наемаме едно туктук, което обаче след около 300 метра спуква гума. Шофьорът ни оставя да чакаме и тръгва на автостоп да търси вулканизатор - много са наивни местните. Ние разбира се не го чакаме, а се прехвърляме на друг туктук. Там (на туктук-а) се возим заедно с местни хора, които много ни се радват. И ние им се радваме и им правим няколко снимки. Местните са много симпатични, общителни и мили. Пиша го за първи път, но ще го напиша още много пъти в този разказ. Туктук-а спира, качва нови хора и след около половин час се озоваваме в друго градче, от което по наставленията на американеца, трябва да хванем автобус или такси до Кампот.
Отправяме се към едно препълнено минибусче - да се разбира 20 души на места за осем и питаме шофьора за къде е, а той ни казва за Кампот. Аз отсичам на Веси, че в такава тъпканица няма да се кача. Отиваме към друго минибусче - 10 души на места за 8. И то е за Кампот. Решаваме, че това е нашият превоз и се качваме. Този път аз съм наивният, защото шофьорът изчаква да се напълни и след около пет минути вече сме рекордндите 31 души на 8 места, като аз и Веси сме платили общо три билета и сме привилегировани да седим на една седалка. Многото народ не пречат да се движим със скорост от 100-110 км/ч. По пътя срещаме всякакви странни превозни средства, много от които се задвижват с човешка тяга. Само да вметна, че пътищата им са по-добри от българските - може да не са широки, но нямат дупки. Може на места да няма и асфалт (рядко), но за сметка на това са равни и може да се движиш бързо и без да друса.
Към 16:30 пристигаме в Кампот и решаваме, че ще преспим там. Намираме едно интернет кафе и от там се спираме на една оферта за къщички недалеч от града. Имайки малко повече от час светло време решаваме да ги разгледаме и да видим за какво става въпрос. След кратко пазарене се мятаме на по един мотор (1 долар за 8 км) и около 17:30 пристигаме на правилното място, от което оставаме очаровани. Малки сламени къщички, образуващи комплекс за релаксация, разположени на брега на голяма река. Палми и тишина лъхат отвсякъде, въздухът е чист и всичко е в пълен контраст със шумотевицата и оживения живот на Виетнам. За капак на всичко стаята струва шест долара на вечер - какво повече му трябва на човек?
Уморени от дългото пътуване лягаме да спим заедно с кокошките, които се разхождат наоколо.
На следващия ден единодушно, с два гласа "за" решаваме да удължим престоя си с още един ден. Наемаме си е едно моторче и тръгваме да обикаляме околността, която е характерна с няколко пещери, на които не им помня името. Това всъщност е и първото ми каране на мотор, така че съм малко предпазлив. Надявам се също така полицията да не ми прави проблеми за това, че нямам книжка, да не се пребия някъде и разни други неща като да не ми свърши бензина насред пустощта и т.н. Близо до първата пещера асфалтът преминава в почвен път, който на места е в ремонт и карането става трудно. След няколко километра достигаме желаната цел и там ни посрещат един куп дечурлига, които ни предлагат да са ни водачи, екскурзоводи и пазачи. Сигурно са ни предложили и други услуги, но сега не се сещам. Първо успяват да ни убедят, че за пещерата задължително ни трябва водач - 1 долар. След това настояват, че е пълна лудост да оставим мотора без пазач, затова наемаме и две деца за пазачи - 1 долар. Пазарлъкът продължава и след още 2-3 минути вече сме убедени, че 1 водач няма да ни стигне и ни трябват двама - още 1 долар. В Камбоджа за 1 долар могат да станат много неща - но това по-нататък. Отправяме се към пещерата, която не представлява нещо особено - дупка под земята, както всички останали пещери. Децата решават обаче да ни покажат и един пещерен проход, който на мен ми се налага да пропусна, защото маратонките ми се хлъзгат много. Така аз се връщам по пътя, от който съм дошъл, а Веси продължава през пещерата към друг изход. Отивайки обратно към мотора дечурлигата ни питат дали сме доволни. Разбира се, че им казваме, че сме доволни, на което те веднага реагират подобаващо и искат бакшиш. Много за добри в муфтенето :-)
Нещо, което обаче ми направи наистина много добро впечатление. Едно от децата, макар и на възраст от 6 години говореше много добър английски. Поговорих си с него и се оказа, че с парите които събира като водач на пещерата се е записало на курсове по английски и за тях плаща около 15 долара на седмица. Това за Камбоджа са страшно много пари.
След първото ни запознанство с местните се отправяме към втора пещера, която аз решавам, че няма нужда да посетя. Докато Веси се подвизава в подземното царство аз забелязвам на близо някаква странна дейност и се отправям да видя за какво става въпрос. Отново нещо, което ми грабва вниманието. Около десет души, сред които жени и деца подготвят ... трошен камък за новостроящ се път. Мъжете - с кирки и чукове трошат скални късове по 10-20 кг. Децата ги пренасят до жените, а жените - ръчно с чук ги трошат на камъни. Тъжна картинка. Наблюдавам ги доста дълго време и ги съжалявам. Всичко това се развива в най-голямата жега - около 13 часа, на най топлия месец от годината. Температурата е около 37-38 градуса. Следващата ни цел за деня е будистки манастир. Там аз отново отказвам да вляза, но пък се запознавам с един монах, който ми разказва за начина си на живот и ме учи на първите думи на хмерски. Аз настоятелно го моля да ми каже и скоропоговорка, но той не може да ме разбере и се задоволявам само с думи като куче, котка, вода и подобни.
Времето напредва и в коремите ни започват да се бунтуват, което ни кара да потърсим място за хапване. Отправяме се към близкия град Кеп, за да се уверим, че няма храна в заведенията. Там ни упътват към пазара. Зверски изгладнели търсим нещо за подлагане, но всичко, което се продава изглежда застояло, обсипано с безброй мухи, а като бонус към всичко една неописуема смрад се разнася навсякъде. Купуваме два грозда банани и временно закърпваме положението. Решаваме да се прибираме и след около час път сме отново в Кампот, където се отправяме право към заведението, което е препоръчано в пътеводителя. Аз си поръчвам специална риба по камбоджански, която се оказва много вкусна и едно от любимите ми ястия през следващите няколко дни. Отново уморени от изминалият ден се прибираме и релаксираме край реката. Отново решаваме да удължим престоя си с още един ден и правим планове къде да ходим. От много планове цял ден обикаляме из околността и се наслаждаваме на хубавата природа и ето, че след три непредвидени и добре изкарани дни е време да напуснем Кампот и да се отправим към отдавна чаканата дестинация - Сиануквил. За нея сме планирали 3 дни, изпълнени с много плаж. Старта на деня е обещаващ. Закарват ни до местната автогара, където си наемаме такси за 12 долара - 150 км. Пътуваме с още един пътник, който въпреки нашите големи раници има повече багаж от нас. Багажникът на колата е пълен и раниците ни ги привързват така, както само хмерите си знаят, уверявайки ни, че са здраво закрепени и няма да паднат. Аз скептично ги проверявам и се качвам в колата, гледайки проверявайки периодично през целия път положението им зад нас. Около обяд сме в морската столица на Камбоджа. Наемаме една рикша, която ни развежда из местните хотели. Пазарлъкът се състои в това, че ние му плащаме два долара, а той има за цел да ни развежда докато си харесаме нещо. Не му е лесно на човека, защото едва ли се е сблъсквал с българи друг път. Докато аз пазя багажа на рикшата, Веси има бойната задача да одобри място за следващите няколко дни. След 5-6 огледа обаче, явно търпението й се изчерпва и скоро се намираме в едно хотелче, където оставяме багажа и тръгваме да търсим оферти за гмуркане, далдисване и т.н. Плажната ивица не ни въодушевява и аз преглеждам предложенията за дву- и тридневни екскурзии до близки острови. Изборът обаче не е толкова голям и всички туристически агенции ни препращат към едни и същи оператори. Решението е да се запишем на целодневен тур до близък остров с далдисване около него. Останалата част от деня се състои в разходка из града и дегустация на местната кухня, превръщайки ме малко по малко в неин почитател.
Следващият ден започва вълнуващо. Ставаме сравнително рано и се отправяме към пристанището, където ни очаква нашето корабче. Малко, спретнато за хмерските стандарти приема нас и останалите мераклии - общо около 15 пасажери + 3 души екипаж. Денят е все така слънчев, както всички дни последната седмица, но ние седим на сянка и се наслаждаваме на морския бриз, който неусетно с течение на времето се засилва. След около час вече има прилично вълнение и една част от нас вземат някакви хапчета против морска болест. Аз съм все още малко преди тази стъпка, но доволно потривам ръце виждайки наближаващия остров. Акостираме за кратко, раздават ни маски и шнорхели, след което сме отново на борда на корабчето, което ни завежда до определеното място. Скачаме във водата, предупредени, ако видим акули да им се радваме максимално, защото може да ни е за последно. В момента в който се потапям във водата попадам в един друг свят. Заобиколен съм от пасажи от риба с всякакви цветове, форми и големини. Досега винаги съм оставал с впечатлението, че за да видиш толкова риби на едно място трябва да си голям късметлия, но се оказва, че явно има и такива места. Видимостта във водата не е от най-добрата, но 15-те метра на които се простира погледа ми са достатъчни за да видя красотата на морския живот. Неусетно времето минава и след около час, капитана надува свирката за край на шоуто. Отново на борда всички сме ентусиазирани и изброяваме рибите, които сме видели.
Следва хапване, едночасова почивка и ново гмуркане. Този път сме на по-различно място, рибите не са толкова много, но за сметка на това са по-големи. Има и много морски таралежи, от които да се пазим. Акули така и не успявам да видя и си ги оставям за един по-късен етап. Около 15:00 отново сме на борда и се отправяме обратно към Сиануквил. По пътя организаторите са ни приготвили множество плодове, с които радостно утоляваме жаждата.
Стъпили на здрава земя се отправяме към поредната туристическа агенция, решени да си купим билети за следващата дестинация - Сием Рийп и храмовете на Ангкор, скъсявайки с един ден престоят ни в морската столица на Камбоджа. Следва ново изпробване на местната кухня, в която се влюбвам още повече.
Поредният ден обещава да е уморителен. В 7:00 сме на линия и се опитваме да събудим рецепциониста на хотела, който с неохота се дотътря и му плащаме. Да знаехме, че ще е толкова трудно, въобще нямаше да го будим. В 8:00 живачния стълб е на подобаващо равнище и вече търсим сянка, под която да се скрием. За сметка на това климатика в автобуса е на макс и температурата вътре е под 20 градуса. Качваме се и се отправяме към Пном Пен, където се прикачваме на друг автобус за Сием Рийп. Пътуването протича нормално и няма да се спирам в подробности. Всъщност има две неща, които заслужават внимание.
На около час път след столицата на Камбоджа спираме за почивка. Аз пригладнял търся да си купя нещо за хапване, но нищо освен един чипс не успява да ми грабне вниманието. За сметка на това на една от будките предлагат чудни пържени и хрупкави хлебарки, гарнирани със зелен лук. За разнообразие има и скакалци. В този момент обаче шофьорът на автобуса надува клаксона и трябва да се качваме обратно на път. Второто нещо, което не трябва да се забравя е зрелищното спукване на гумата на автобуса, при което повечето хора се изплашиха, защото шумът и спирачките заслужаваха внимание. От гумата не беше останало почити нищо, като от нея липсваше повече от една трета. Шофьорите успяха да сменят задна вътрешна гума на автобус за по-малко от 15 минути. Това не е случайно. От останалите пътници научихме, че гуми в Камбоджа се пукат много често и буквално всеки втори автобус пътуващ повече от 100-200 км. пука гума.
Вечерта пристигаме на заветното място и доста се лутаме докато намерим хотела, който сме запазили, но с общи усилия и разпитване успяваме да го локализираме и към 21:00 се настаняваме - за 4 долара получаваме стая, закуска, безплатно колело и безплатна минерална вода. Тук се очертава да останем по-дълго време - нещо като почивка след едномесечното пътуване. Веси планира да посещава храмовете пет дни. Аз решавам, че един ден ще ми е достатъчен - разни хора, разни идеали. Първият ден решавам да давам по-полека, а Веси изхвърчава да посреща изгрева на слънцето на Ангкор още в 4:45. Аз се излежавам и посрещам вече изгрялото слънце към 10:30. Излизам на разходка, но поради голямата жега приключвам в близкия ресторант, където продължавам важната задача с изследването на местната кухня. Обратно в хотела мързелът е голям и се захващам да чета книжка и да качвам снимки в интернет. Книжката е на хмерска тема и се казва "Първо убиха баща ми" - много тежка за чете, описваща режима на червените хмери. Който иска ще му я дам да я прочете, но още веднъж предупреждавам, че е много тежка и депресираща. От момента, в който започвам да я чета, хората в страната ми стават още по симпатични. Прави впечатление, че липсват възрастни хора и такива на средна възраст. Причината е революцията, при която са били избивани всички хора, които са знаели чужди езици, които са имали висше образование, дори и тези, които са носели очила, което е допринесло за липсата на цяло едно поколение.
Запазвам си колело за следващият ден, с което съм решил да посещавам храмовете. Този път аз се изстрелвам към 4:30 и карам внимателно по улиците, където е тъмно като в кучи г...з. Някак си се добирам до храма на Ангкор, все още преди слънцето да е изгряло. Този ден обаче, то така и не изгрява, защото времето е облачно - жалко за ранното ставане, поне ще имам повече време.
Започва едно обикаляне на храмове като наблягам на количеството за сметка на качеството. Около 10:00 вече няма и помен от облаците и слънцето яко напича. От храм на храм на усещам как ожаднявам и около обяд решавам при всеки храм да си купувам нещо за пиене, с което чувствително подобрявам водния баланс. Цените на повечето неща по стар хмерски обичай са по един долар - независимо какво купуваш. Като започнеш от шапки, минеш през безалкохолни и стигнеш до където стигнеш. Млади и красиви хмерки предлагат свирки - и те по един долар - "Да се разбира дървени свирки с няколко дупки за пръстите и много красиво направени". Аз успявам да спазаря две свирки за един долар :-)
Следобед някъде около 15:00 часа успяваме дори да се засечем с Веси, но сме в различни посоки и се уговаряме да се срещнем за залеза на слънцето пред един от храмовете. По пътя за първи, а може би и последен път ми се случа да изпреваря слон, карайки колело. Изчаквайки голямата навалица да отмине часът става 17:30 и не искат да ни пуснат в последния храм, затова хващаме един шорт-кът и в правилното време се намираме на правилното място. Следва прибиране с колелетата и разбор на изминалият ден - кой къде бил и какво видял.
Оставащите два дни прекарвам излежавайки се в хотела и подбирайки най-добрите готвачи в града, а те са много. Успявам да се запозная и с няколко местни, от които научавам доста информация от първа ръка. Решаваме също така, че следващата ни дестинация ще е Тайланд, и Чанг Май. Установяваме че до там ще стигнем по-бързо с автобус отколкото със самолет и си купуваме билети. Времето, което ни остава в Камбоджа е все по-малко.
На петият ден от престоя ни в Сием Рийп рано сутринта се отправяме към автогарата, където ни чака автобусът. Пристигаме на границата, където голяма опашка от хора чакат на гишето за изходен печат. Нареждаме се и ние наблюдавайки в същото време огромните каруци, теглени с човешка тяга, които пресичат границата между Камбоджа и Тайланд.
Граничният пункт, на който пресичаме е пункт, където пътното движение се сменя от дясно в Камбоджа на ляво в Тайланд.
У нас остават хубавите спомени от една бедна страна с много мили, добри и чувствени хора.

---