Виетнам - един добре работещ безпорядък

---

Кацаме на летището в Хо Чи Мин, известен още като Сайгон. Многобройни гишете обслужват пристигащите пътници и буквално никой не чака за проверка на паспорта, а направо се отправя към съответния полицай. При мен последният започва да ми оглежда паспорта, визата и умува дали да ме пусне или не. Пита ме дали пътувам сам, а аз му показвам Веси, която вече е преминала на съседното гише. Това явно му е достатъчно и ме пуска. Багажът вече ни чака в следващата зала. Всичко е наред, часът е някъде около 14:00. Остава да убием няколко часа време до следващия ни полет за Ханой, който е в 19:40. Датата е 5 февруари, трети ден от новата 2555 година. Като подарък за Веси граничният полицай й е дал картичка за Новата година с 20.000 донги в нея. Защо ли на мен не ми дават не знам. Другия живот трябва да съм момиче.
Времето е слънчево, горещо и задушно, прекалено топло за да слизаме към града за има няма два часа. Решаваме, че ще стоим на летището и тръгваме да търсим място за хапване. Веси тества виетнамските тоалетни и остава неприятно изненадана. Щом състоянието на аерогарата е толкова зле, какво ли ще е в страната се питаме и двамата. Цените тук са много високи. Няма нищо под 20.000 донги. Намираме едно ченчбюро, от което разбираме и ориентировъчния курс който е 1 долар = 20.000 донги. Така всичко изглежда малко по-евтино, макар и многото нули да всяват смут в цялата история. Теглим от един банкомат 4.000.000 и доволно потриваме ръце като милионери. Настаняваме се в един ресторант и първата ни задача е да хапнем. Тук вече на дневен ред са клечките и първо се налага да привикнем с използването им. За наше щастие в заведението има и интернет и времето до самолета минава що-годе бързо.
Полетът до Ханой е от терминала за вътрешни полети, който се намира на около 300 метра от този за международните. Вътри цари един малък хаос. Полетите не ги обявяват. Всъщност има едни табла, които показват полетите за следващите 40 минути, но времето за чек-ин ни е 60 минути. Информация няма и всичко е на виетнамски. Успяваме да намерим нашето гише, даваме багажа и отиваме да минем проверка за сигурност. След малко обаче ме настигат и ми казват, че трябва да сляза обратно при багажа, защото искали да го проверят. Това не ми се беше случвало на летище, но явно за всяко нещо си има първи път. Оказва се, че са ми засекли фотоапарата и поради съобръжения за сигурност не можело да остане в чекирания багаж, защото някой щял да го открадне. Взимам го и се връщам обратно горе. След около един час вече сме в самолета. Местните преобладават, но има и още 5-6 по-европейски изглеждащи. Тук вече съобщенията в самолета не са на безброй езици, а само на виетнамски или английски - както дойде. За срвнение в предишния полет езиците бяха седем - английски, немски, френски, испански, италиански, мале и виетнамски. Слагането на колани в самолета, както и качването на багажа в местата, определени затова явно не е приоритет по тези географски ширини, защото мнозинството от пътниците си стискат чантите.
Към 21:30 вече сме в Ханой. Остановяваме, че Ханой на виетнамски си е Ха Ной, както и Сайгон е Сай Гон. Всъщност и Виетнам е Виет Нам, та затова от тук нататък ще ги пиша като две думи. На летището започваме да си търсим транспорт към града. Таксита има навсякъде, но ние търсим автобус за да минем по-тънко. Не след дълго, сред многото подкани да вземем такси намираме и спирката на автобуса, осигурен от авиокомпанията, с която сме пристигнали. Тук малко реклама стана, затова няма да пиша, с кои авиолинии сме летели. Пристигаме в центъра и сред малките и нетихи улички успяваме да намерим хостела, в който сме направили резервация. Уморени, лягаме за да съберем сили за следващия ден.
Шести февруари е определен за обиколка на града. Хапваме за закуска и излизаме. Запазваме място за екскурзия до залива Ха Лонг, което всъщност е основната идея за пътуването ни толкова на север. Разхождаме се из Ха Ной без цел и посока. Навсякъде по улиците прииждат мотори. Ориентираме се и с пресичането, което трябва да става бавно и без резки движения. Това е единствения начин, при който мотористите могат да те регистрират и евентуално да те заобиколят. Ако се опиташ да минеш бързо, просто нямаш шанс. Друго, което ни прави впечатление са многобройните места за хранене, които са по всички тротоари. Мини-масички и още по мини-столчета са разположени едно до друго, на които се поднасят току-що (поне така ни се иска) приготвена местна кухня. За обяд успяваме да се престрашим и да седнем на едно такова място. Не бих казал, че много ми харесва, но почти изяждам всичко. Правим и няколко снимки. Сметката в края ни учудва и решаваме, че тук трябва да се пазарим за всичко и навсякъде. Към 16:00 вече сме уморени и сме се върнали от разходката. Отдаваме се на мързелуване. За следващия ден ни предстои екскурзия.
Сутринта закусваме набързо и чакаме да ни вземат за екзкурзията. Идва едно момче на видима възраст около 15-16 години и ни забира (без бира) от хостела. По пътя към нас се присъединяват още няколко туристи и отиваме до буса. Качваме се в него и малко по малко го препълваме (в тези страни термина препълване е малко размито понятие, защото винаги има място за още не един, а за колкто се налага. Това от по-нататъшния опит). Та в буса има място за 14 души, но има едни допълнителни столчета, така че стандартно сме 18 души. Добре, че ние не сме от допълнителните. Автобусите, а и бусовете, които са предназначени за туристи се пълнят само с по един човек на място, докато в обществените доколкото виждам съотношението е 1 място - 2 души или повече. За около 3-4 часа пристигаме в Ха Лонг Сити, където ни разпределят по корабчета. Повечето от тях са дървени и имат вид като от 19-ти век, но са малко по-нови :-) Качваме се и отплаваме. С течение на времето слънцето успява да надделее и изпича като на реклама за салам "Перелик". Започва едно щракане на снимки - уж бях решил да не снимам много, ама красота - какво да правиш. По едно време приближава една малка лодка и се закача за нашата. Досущ като пирати с тази разлика, че не успяват да оберат всички от кораба - продават плодове на цени достойни за Европа. Ние, като заклети българи не се хващаме и започваме да се пазарим, в края на което се сдобиваме с връзка банани. След около час плаване акостираме на някакво морско селище, тип пазар, където продават жива риба, плодове, но също така и дават каяци под наем. След кратко кандърдисване, успявам да убедя веси да си наемем каяк и започваме да гребем наоколо сред високи скали, морски пещери и други знайни и незнайни красоти. Гледките наоколо са зашеметяващи и търговците на плодове допълват с цветовете им всичките нюанси на дъгата. Още около час и отново сме на кораба, където ни очаква обяда. По време на пътуването сме се запознали с една Тайванка, която ни (по скоро ме) учи на скоропоговорка на китайски.
Менюто е изцяло морска кухня, поднесена с клечки без опция за вилици или лъжици. Започвам смело с клечките и ставам все по-добър, но в този момент правя фатална грешка и си сипвам ориз в супата, след което отделните зрънца от ориза трябва да ги хващам едно по едно - голяма играчка. Като дипломиран инженер обаче решавам проблема цялостно и изпивам всичко наведнъж.
Отплаваме и продължаваме да снимаме и да се наслаждаваме на многобройните острови. В ранния следобед пристигаме край една пещера, която ни предстои да посетим. По време на посещението всички се радват на ефектното й осветление, но аз имам по-важна задача и съм се съсредоточил в ученето на китайската скоропоговорка.
Последно пътуване с корабчето - раздават ни списъци с оценка на екскурзията, обслужването и т.н. Аз попълвам, предавам и след малко се появява един образ да ме пита дали аз съм попълнил въпросния лист. Казвам му, че това съм аз и той ме пита защо не всичко е попълнено с максималната оценка. Тук започва едно увещаване от негова страна и в крайна сметка ми дава още един лист, с молбата да си помисля и пак да го попълня. Аз обаче имам няколко неща, от които не съм доволен и ги оставям да си ги попълни сам :-) Накрая се намева обаче Веси, която попълва всичко и замазва неловката ситуация. После си хващаме буса за Ха Нои и така приключва още един ден във Виетнам.
Предстои ни да си купим билети за следващата ни дестинация. Отиваме на гарата, където между другото всичко е на виетнамски. Това ми коства известни усилия, защото моят виетнамски не е на ниво, а Веси отказва да чете всички надписи на този език. Разделяме работата на две и аз се заемам да проучвам кога има влакове и колко струват, а тя трябва да се оправя на касата. Интересно става, когато отиваме на касата и една тълпа от виетнамци се е скупчила пред гишето и всеки вика и се прережда. След пет-десет минутно европейско и културно чакане става ясно, че трябва да предприемем нещо и започваме и ние да се ръчкаме и когато успяваме да заговорим касиерката, тя ни информира, че всички билети за следващите три дни са продадени. Това автоматично ни насочва към автобусните компании, билетопродавачите на които си мислят, че говорят някакъв английски.
Привечер се качваме в автобус за Хои Ан - градче, което ни е препоръчано от туристи. Автобусът е приличен, с хоризонтални седалки за спане на два етажа и с много силен климатик. Очаква ни 18 часов път.
При купуването на билетите са ни уверили, че няма да се налага да сменяме автобуса и това ни успокоява, защото при евентуална смяна настъпва пълен хаос и не се знае знае ли се. Към 9:00 стигаме Хуе - градче, което сме решили да прескочим и където шофьорът упорито мърмори нещо на виетнамски, означаващо че трябва да слезем. С голямо нежелание напускаме автобуса, а багажът ни вече е разтоварен и седи по средата на улицата. Започваме да проучваме какво следва. Оказва се, че автобус за нашата крайна дестинация има в 10:00 и в 13:00 часа, но за първият вече няма места. Запазваме за вторият и се отправяме без желание на разходка из Хуе. Не сме особено очаровани и времето минава относително бавно. В 12:00 сме на мястото, от което се надяваме да тръгне автобусът и започваме да чакаме. В 13:00 вече сме се качили и потегляме. Природата наоколо е много красива. След около два-три часа автобусът спира в едно градче и ни казва, че има два часа почивка. Пътуването започва да става епическо. Вече пътуваме 22 часа и още не сме стигнали. Аз търся някаква храна наоколо, но не си харесвам нищо освен един чипс, с който закърпвам положението за кратко. Остава ни още около час път и се наслаждаваме на залеза на слънцето от автобуса. На свечеряване пристигаме в Хои Ан. Точно 24 часа - да са ни честити. Хотелът, който сме запазили се оказва в другия край на града. Разбрали сме се да ни посрещнат, но след толкова промени по пътуването никой не ни чака, а на нас ни е писнало, изнервени сме и не можем да се разберем как да преминем последните пет километра. След около един час офлянкване и изчакване да се мръкне изцяло решаваме да отидем пеша и около 20:00 сме в хотела. Настаняваме се и аз преди да съм си взел душ отивам да вечерям. Единственото, което взимам с мен са пари и репелент - много комари. Отивам в най-близкото заведение, където след като ми отказват да ми приготвят няколко ястия ги питам какво имат. Докато чакам да ми донесат храната няколко мишлета минават забързано от единия до другия край на заведението.
На следващия ден следва разходка из Хои Ан. След две седмици пътуване за първи път се разделяме с Веси и тя отива да разглежда стария град, а аз решавам на място къде да ходя. Тук решавам, че всеки ден трябва да ям по един ананас и като за начало си купувам дори два, които така и не успявам да изям. След два часа разходка обаче отново се засичаме и продължаваме заедно. Решаваме да отидем на плаж и да открием сезона. Вече почити пет дни не сме ходили на плаж. Отправяме се към морето, което се оказва доста далеч, но решени да се борим до край го достигаме. Аз се престрашавам да се изкъпя, а Веси само ми гледа сеира.
Следващият ден решаваме, че ще се отдадем на мързел и се излежаваме на басейна в хотела, чакайки вечерният автобус за следващата ни дестинациа - Ня Чанг.
Сутринта около 8:00 сме във морската столица на Виетнам. Първата ни работа е да отидем на крайбрежната ивица, около която е разположена градина с предимно тропически растения. Прави впечатление чистотата и поддръжката на тази част от града. Обаждаме се на Битс, който ще ни приюти за няколко дни и след няколко минути вече пътуваме с мотори към тях. Битс е индиец, който живее с един американец и с приятелката си рускиня във Виетнам. Ние сме двамата българи, които допринасят за пълния каламбур от националности в къщата му. Настаняваме се и отиваме на плаж. Намираме едно много приятно местенце с чадъри и шезлонги, което си го заплювам за следващите няколко дни. Следобед се отправяме из нетуристическата част от градчето. Там има някаква статуя на Буда, която Веси няма как да изпусне. В будисткия комплекс един местен настоява, че трябва да направи дарение вместо да си купуваме билет и ние му се връзваме. После докато си чета пътеводителя пише, ако се прави дарение парите да се оставят на определените за това места и никога да не се дават на хора претендиращи за това, след което много ме хваща яд. От въпросното място се открива обаче страхотна гледка към целия град и бързо забравям местния.
Следващия ден решаваме да отидем до местния аквапарк, който е на световно ниво. Той е разположен на остров и до него се стига не с корабче, а с лифт. Озоваваме се на станцията и опашката, чакаща за посещение е умопомрачаваща. Нареждаме се и след повече от час чакане се оказва, че местата за деня са свършили, което го свързваме с това, че е почивен ден. Единственото, което ни остава за деня е да отидем отново на плаж.
Важно нещо, което трябва да свършим е да си купим билети за следващата дестинация. Чудим се дали искаме да спрем на пясъчните дюни край Муй Не, но след като се оказва, че няма удобни автобуси решаваме да се отправим към делтата на Меконг и съответно до Кан То. Вечерта вече пътуваме към Кан То и на следващия ден пристигаме около 10:00. Температурата и влажността са на макс и потта тече като предизборна кампания на американски президент. Намираме един хотел - много зле, но пет долара стаята. Оставяме багажа и излизаме на разходка, но бързо, бързо се връщаме защото е много топло. Следобед стискаме зъби и отново сме навън. Наемаме една лодка с която обикаляме из реката. Капитан на лодката е една млада виетнамка - както се оказа на 26 години. Очевидно обаче се справя доста по-добре от нас, защото когато ние опитахме да гребем лодката спираше. Запознаваме се и с едни с французи, с които се уговаряме за следващия ден да си наемем заедно лодка, с която да идем до речния пазар. Също така се запознаваме и с двама българи, които се оказват на съседната до нас маса в едно от заведенията и с тях се разбираме да вечеряме заедно.
На следващия ден излизаме в 5:45, защото лодката тръгва в 6:00. Речният пазар е на около 25 км от Кан То и пътуването продължава около час и половина. На пазара е голяма лудница - нещо като нашия битак, с тази разлика, че хората са в лодки. Не са рядкост кораби пълни с дини, с ананаси или със зеле.
На обяд сме обратно в града, отиваме на автогарата и се отправям към следващия град, на който все още не мога да му произнасям името, но е нещо като Лон Сиен. Въпреки опитите ми на успяват да ме разберат и трябва да го напиша на виетнамски, след което си получавам съответния билет. Пътуването е по местния стандарт - броят на пътниците е около два пъти повече от седалките, а кучетата не се броят и са бонус към високата температура, влажност и миризма. Добре, че шофьорът кара що годе бързо и влиза малко въздух, който разхлажда до известна степен изпечените ни български души. След около час пристигаме в градчето с трудното име и се срещаме с Натали, която ще ни приюти за една вечер. Тя ни среща със своите приятели и излизаме на вечерна разходка. Натали е много мила и ни отговаря на всички въпроси. Аз решавам, че е време да опитам нещо местно и си поръчвам сладолед от дуриани с парченца плодове :-)
Всички ме гледат странно и съжалително, но се преборвам мъжки и го изяждам целия. После отиваме да хапнем и една местна супичка за десерт.
Следващата сутрин имаме мисия да хванем ферибот за Камбоджа. Проблем е, че никой няма информация в колко часа тръгва. Единственото, което знаем е, че тръгва от съседно градче на 30-40 км. Отправяме се на там и когато пристигаме на речната гара се оказва, че е тръгнал преди около час. Сега пред нас има много алтернативи. Спираме се на нови и нови варианти. Едно от моите предложения е много авантюристично и решавам, че ще го следвам независимо дали Веси е с мен или не. Разказвам й го и тя взима, че се съгласява с единственото условие да ядем преди това. Аз естествено съм твърдо за и тръгваме да търсим храна. Идеята ми е да тръгнем към граничния пункт с Камбоджа, а там да решим на къде и как ще ходим.
Отправяме се към автобусната спирка, за да хванем автобус към границата, но докато чакаме идват двама мотористи, които ни предлагат да ни закарат за по три долара. Решаваме, че за 30 км три долара са прилична цена и се мятаме на моторите. По пътя ни прихващат други мотористи, които ни предлагат да ни закарат докъдето искаме в Камбоджа, но ние учтиво им отказваме. Въпреки това те са упорити и продължават да ни преследват, докато не ни слагат печатите за излизане.

---

Photos

P1070347
Плажът в Ня Чанг

P1070353
Крайбрежния парк

P1070397
Капитанът на лодката

P1070509
на път към речният пазар

P1070543
Бусът към града с трудното име

Photo 22
Нашите нови приятели от града с трудното име

Photo 23
Знак СТОП на границата с Камбоджа