Нова Зеландия - Окланд и топлия север, част II

---

Нова Зеландия - Окланд и топлия север, част II
Та спя си аз в хостела - жега голяма. Към 5:30 се събуждам. Разведелило се е. Оглеждам се наоколо - общо 8 маймуни сме се хоризонтирали по леглата, има и още две свободни легла. Не ми се спи, но не ми се и става - все пак само един час съм спал.
Мисля си да стана или да не стана и какво да облека. Някак си, не върви да тръгна по къс ръкав и по къси панталонки. Все пак до вчера е било зима, а нещо не ми се вярва на учителката по география, дето разправяше, че на южното полукълбо сезоните били на обратно. След едночасово размишление си викам "А
з тук не съм дал сумати пари за да спя в този скапан хостел". Обувам си дългите панталони, слагам тениска с къс ръкав, още едно вълнено полу с дъ
лъг ръкав, взимам си и едно яке - нали е зима. Обирам си крушите, събуждайки половината стая и отивам да се чек-аут-вам. Ех, че дума написах.
Ония на рецепцията ме гледат малко странно и ме питат "Нали ти пристигна към 4:30". Само се усмихвам, оставям си голямата раница, за да не я мъкна с мен и излизам. Започвам безцелно обикаляне - това не е от любимите ми, но в Окланд някак си ми харесва. Минавам всички главни улици, пристанището, ситито и се отправям към маунт Иидън - един от многото вулкани, намиращи се на територията на града. Часът е около 9:00 - 9:30, температурата не знам колко е, но се чувства горещината. Нали си спомняте от по-отгоре как съм облечен. Постепенно се съгласявам с уроците по география от пети клас. По пътя ожаднявам и решавам да си купя вода от едно магазинче. Влизам - първи сблъсък с метсните цени. Вода, кола, швепс, сокове - абе каквото искаш 0,5 л - 4 долара. Тук вмятам един коментар, който да се има предвид за всички пътеписи до края 1 новозеландски долар = 1 български лев = 1 турска лира 1 сингапурски долар. Лесно се помни, така че го имайте в предвид.
Та викам си с тези цени парите няма да ми стигнат много дълго. Взимам една вода и продължавам нагоре към маунт Иидън.

Горе - красота. Открива се гледка към централната част на най-големи Новозеландски град, от който се срамува всеки трети новозеландец. Вижда се Тихия океан, вижда се и Тасманско море. Вижда се моста, от който може да се скача с бънджи. Всъщност в НЗ /от тук нататак НЗ да се чете Нова Зеландия/ може да се скача с бънджи от къде ли не. Виждат се и безброй яхти в залива. Всъщност Окланд е известен и с името Sailing city - градът на платноходките.
Насладих се на гледката за около час, видях и първия вулкан в живота ми. Вулканична дейност не е известна през последните 100-200 години, но се води активен вулкан, макар, че кратера му е тучна зелена ливада.

От Маунт Иидън по обратния път се отправям към ситито. По пътя какво да видя - интернет клуб. Хайде в него да се похваля във фейсбук-а къде съм и какво правя. Влизам там и що да видя. Часа е 12:00 местно време, което ще рече 1:00 през нощта Българско и 23:00 по Гринуич. Вътре онлайн са майка ми и брат ми - разпокъсано семейство. Брат ми пише от Шотландското крайбрежие, както си е в кораба, аз от Окланд, а майка ми я страх да си легне, защото не знае, кога пак ще може да си чати с нас. Такъв е живота. Един от въпросите ми на брат ми е "Ти, да не би да отиде в НЗ за да чатиш". Това ме изкарва от клуба и продължавам с обиколката по предложения от Лонли планет маршрут.
Въпреки предупрежденията на някои познати да не прекарвам много време в Окланд, града ми харесва. Най-много се радвам на нетипичната за мен флора.
Отправям се на шопинг. Трябва да си купя газова бутилка, че нали си спомняте, какво се случи на онази, дето си я носех от България. Трябва да си взема също така и репелент срещу Сандфлайс - напаст божия според всеки, който е бил в Нова Зеландия.Към 13:00 се отправям към пристанището, от където в 14:00 ми е автобуса за Пайия. Тук да отбележа, че като предвидлив и стиснат българин съм си купил билети, за цялото ми турне из НЗ за по един долар. Идва автобуса, качвам се и ... толкова за днес - заспивам като пън. От време на време се събуждам, за да задремя отново и така до 20:40, когато пристигам с около час закъснение, а там - райско кътче. Многообразие от малки островчета, лодки, яхти, палми и т.н. Отивам в следващия хостел - много уютен и добре направен. За съжаления нямат клечки, с които да си подпирам очите за да не заспя. Запознавам се с няколко от гостите, играем някакви игри и към 22:30 се добирам до стаята ми, лягам и заспивам, но поради часовата разлика - не за дълго. В 5:00 съм на крак и излизам на разходка из Пайиа. Главна мисия е да намеря магазин, за да се снабдя с провизии. Да вметна, че деня е 31 декември. Вече знам, че наистина е лято, затова съм по сандали, тениска и панталонки - както му се полага на 31 декември. Вървя си по алеята и се наслаждавам на ето тези картинки:

След около половин час намирам и магазина, който внася облекчение у мен - цените са кажи-речи народни. По пътя разбирам, че организират плуване с делфини, но за съжаление местата са заети. Има свободни места за 2 януари. Решавам, че това не е за пропускане и си заплювам тази дата отново за Пайиа. Следобеда го отреждам на пътуване на автостоп. По пътя минавам покрай един водопад, който ми прилича на умалено копие на Ниагарския.

С помощта на пет коли и пет много отзивчиви, топли и добронамерени хора стигам до Памапурия. Мястото където ще посрещна 2010. Там ме чакат Лиса, която е маорка и Кам, който е киви. Те са също активни каучсърфисти, любители и производители на уиски, печелили две поредни години награда за най-добро уиски в Нова Зеландия. Живеят извън града в нещо като мини ранчо и имат в градината си портокали, грейпфурти, кумара /местните картофи/, палми, прасета, патки, овце, както и 14 котки, на които знаят имената и ги разпознават.

Нещото, което ме учудва е, че в къщата имат печка на дърва, която работи, въпреки 35-те градуса отвън. Посрещат ме с пържени картофи - купени от селското магазинче.
Аз се извинявам и лягам да поспа за два часа, за да изравня малко 11-те часа часова разлика. В навечерието на 2010 гледаме филми - даже с български субтитри. Към 0:05 на първи януари им чиститя Новата година, а те ме гледат странно и викат - "А, да вече сме 2010". Малко след това си лягаме.
На 1 януари деня е чудесен. Плана е да отида до кейп Риенга - най-северната точка на НЗ. Тръгвам към 9:00 и на обед вече съм почити там, но не точно. Добрал съм се до гигантските Пясъчни дюни. Едва ли някога, някъде другаде по света ще се престраша, да се събуя бос и да вървя по пясъчните дюни имайки предвид съществуването на разните му там паяци, скорпиони, змии и т.н.Но нали съм в НЗ, а там такива твари няма. От дюните се вижда Тасманско море и се отправям към него. Изглежда много близо и колкото повече го приближавам, толкова по-надалече изглежда. След около час ходене се намирам заобиколен изцяло от дюни, няма хора наоколо и разчитам единствено на GPS-а. Да ми е жив и здрав. Отказвам се от намерението ми е тръгвам на обратно. Часът е някъде около 13:00 и слънцето е отчайващо силно. Естествено, че не съм си взел плажно мляко и ръцете и краката ми вече са почервенели и парят.

Плажа в тази част от НЗ е известен с името "90 miles beach" и е дълъг цели 45 км. Добро име са мо измислили. Освен това е известен с отливите, по чието време маса мотори, коли и автобуси /да, автобуси/ карат офроуд по пясъка. Братята новозеландци, са поръчали специални модели автобуси със задвижване на всички колела, за да могат да събират парите на туристите и да ги возят с автобус по плажа. Все пак при това забавление често се случва някоя кола да закъса в пясъка и прилива да я погълне. В предпоследната част ще стане въпрос и за един такъв случай.

Та от пясъчните дюни се отправям към кейп Риенга - наистина приказно място, с приказни гледки и чудничък вятър, който те кара да не усещаш колко много си изгорял. Прекарвам повече от час на носа. На мястото, където се срещат Тихия океан и Тасманско море се образуват мощни вълни, тъй като вълнението е в противоположна посока.

Към 16:00 тръгвам обратно към Памапурия. Стопирам едно Мини. Две аверчета пътуват към най-близкия магазин - 50 км за да си купят бира. Усещането да се возиш в Мини по неасфалтиран път е велико. В този район повечето наименования са от сорта на "Най-северния магазин", "Последна бензиностанция", "Най-северния телефон" и т.н. С 4-5 коли се прибрах обратно, за да видя колко много съм изгорял от слънцето.

Основните две неща за 2 януари са - да си купя плажно мляко и да стигна преди 12:00 до Пайиа, за да хвана плуването с делфините. Започва трескаво стопиране, ала никой не спира. Няма и голям наплив от коли - една на всеки пет минути. След около два часа чакане, решавам да тръгна пеша - някакви си 110 км. И тогава спира един пич, който ме закарва почити до края - до Кауакауа. Времето, обаче е напреднало и се очертава да пропусна делфините. Сори - следващия път. Отправям се към тоалетните в Кауакауа - дело на австрийския архитект Хундертвасер. Няколко снимки и продължавам към крайната дестинация, където имам целия следобед на разположение.

С облекчение намирам плажно мляко и се намазвам с дебел слой от него.

Вечерта минава спокойно и за първи път се събуждам в нормално време 7:30 за да хвана автобуса в 8:00 за Таупо, за което ще стане въпрос в следващата част.

---