Нова Зеландия - трудния път към чудната страна - част I

---

На 26.12 - последния ден от коледните празници пришпорвам варненските улици на път към вкъщи. Часът е почити 19:00 и само два часа остават до тръгването на автобуса за Истанбул. Багажа все още не е приготвен, не съм вечерял, трябва и душ да си взема, но усмивката е вече на устата ми. Дългоочакваното пътуване е на път да започне.
Към 20:30 тръгвам към автогарата, ентусиазиран и натоварен с две раници. В раниците няма храна, а са доста тежки - какво ли ще е когато отида в планината и сложа и храна за пет дни !?
Часът е 21:00 - автогарата пуста. От съседната кръчма се чува луда чалга, която ме подканва да напусна по-бързо. Няма хора, които да чакат за автобуса. На информацията на гарата казват, че по Коледа едва ли ще има автобус за Истанбул, но на билета пише 26 декември. 21:15 - няма нови хора, няма и автобус, почвам да се нервирам на българската работа.
21:30 - още няма автобус, почвам да се нервирам и на турската работа.
21:35 - пристига един автобус - радост голяма, но само до момента, в който виждам че се движи по линията София-Варна.
21:40 - пристига още един автобус и що да видя Силистра - Истанбул. Правя последна снимка на българска територия, казвам чао на майками и баща ми и се качвам, мислейки си "40 минути закъснение са нищо". Важното е, че все пак дойде.
Настроението е приповдигната - все пак ще ходя на другия край на света. Започвам да въртя телефони на някои от най-близките приятели, за да си поговоря за последно на български за следващия месец.
"Ей, тези, на които не съм звъннал да не се обиждат. Ништо лично." Та, така. Пътувам си аз и си викам, как ще стигна в Истанбул сутринта към 8:00. Ще хапна там нещо от сорта на баклавичка с бозичка, бюречи с нещо си и т.н.
Да, ама не. Автобуса навлиза в една огромна автогара - знаех, че е голяма, ама тя наистина е много голяма и си викам това ще да е Истанбул. Да, Истанбул е ама часа е 5:00.
Излизам от автобуса - всичко затворено, а улиците с прилично дълбоки локви. Ха, да са ми честити мокрите крака - тъкмо си викам ще ми върви по вода.
Отивам на метрото - и то затворено. На този истанбул толкова големи надежди възлагах, ама нещо не се развиват нещата както трябва.
Стана 6:00 и пускат влакчетата. Повозих се малко, па слязох, за да видя какво е над земята - разни джамии, минарета безброй и т.н. Едно след друго изникват познати понятия на турски като капълъ чарши, блу моск и т.н. Да не забравяме, че часа е 6:30, а датата 27.12. С други думи - тъмно като в кучешки г/з. Не, че съм бил там, ама са ми разправяли.
Правя няколко снимки, в чест на тези, които ще кажат, че не съм бил на правилните места в Истанбул и затова не ми е харесал. Чувствам се малко като в Багдад, защото непрекъснато се навъртат тежко въоръжени полицаи, част от които в бронирани коли.
На тези, които ще кажат, че съм тук в неподходящ час на денонощието споменавам, че изчаках утрото и като стана светло видях, че е по-голяма селяния, отколкото изглежда на тъмно. Но както и да е.
Към 7:30 тръгнах на разходка към Таксим. Минах през моста на Галата май се казваше. Там три редици рибари се надвикват, пърдят, хвърлят въдици и явно си мислят, че ще хванат нещо. Продавачи на чай и гевреци се надвикват с пълно гърло.
8:30 - площад Таксим. Вземам метрото и се отправям към Левент - нов квартал на Истанбул с европейски вид - спретнат. Много ми хареса. Ще звъня на Дария - позната, с която мисля да прекарам двата дни в Истанбул и - да, ама засечка. Някак си в бързината съм забравил да взема телефона й, и адреса й. Търся интернет клуб, да си ги сваля, че ги имам в и-мейла, но уви.
Мисля, мисля и накрая в действие влиза верния приятел - майчето успява да ги изрови от имейла и да ми ги прати по телефона. След 15 минути вече съм при Дария, пиейки топъл турски чай. За тези които не знаят - аз чай не обичам, ама нали е такава традицията. А за онези, които пък си мислят, че Дария е българско име - явно е и турско. А за третите, които не знаят пък, пак тази Дария е активна Каучсърфистка.
До тук добре. Почивам малко от пътя и се отправяме към Босфора, заедно с нейните съквартиранти - общо пет души. Пътуваме с една малка количка, която едвам крета по стръмните истанбулски кьор-сукаци. Има прилично задръстване а по пътя разбирам, че едното от момчетата си има собствена група. ... как става въпрос за това? Ами по радиото пускат негова песен и всички пеят - без мен де.
От тук нататък моито нови турски приятели се стараеха да направят всичко възможно да ми хареса Истанбул - но безуспешно. Даже май разбраха, че е така и се получи малко тъпо, но както и да е. Крайната цел беше Нова Зеландия и факта че големия турски град не ми допада не ме обезпокоява ни най-малко.
На 28.12 радостно пътувам към летището сменяйки следните превозни средства: метро - кракоход 20 мин - трамвай - метро. Това с двете раници нали си спомняте.
Отивам на летището влизам и още на входа проверяват багажа и викат - отваряй раницата. И аз отварям и ония ме карат да вадя всичко едно по едно, но не намират нищо. Викат ми - скенера показва, че има газ. И аз кво да направи викам "А, така ли било, ето я газта." И си останах без газовата бутилка. Още нещо, което трябваше да купувам допълнително като пристигна в Окланд. От тук нататък - чек-ин и т.н. мина безпроблемно - да не повярва човек. Следващите 25 часа бяха общо взето гледане на филми, пиене на сокчета, спане, гледане на стюардеси, дремене, четене на книги, списания и вестници, чакане на яка турбуленция за раздвижване, излягане на три седалки, скучаене, краткотрайно усещане на високата сингапурска влажност на въздуха, преминаване на част от сингапурското летище за около 15 минути бързо ходене и т.н. като последователността на горепосочените дейности беше във всевъзможни комбинации.
На 29.12 в 23:40 минути самолета се движи по или малко над някаква писта, а аз се чудя кацнал ли е или не. Оказва се че е кацнал, защото по едно време спира. Това е най-гладкото кацане, което съм имал. Времето отвън е прекрасно - стига да си патка. Вали дъжд.
Излизам от самолета и що да видя: Повече от 500 души чакаме да минем паспортна проверка. Работят само две гишета от двайдесет. Добре дошли в Нова Зеландия.
Има, няма един час и идва и моя ред. Пича вика - изчакай на оная пейка. Там само черни хора. Да живее България. Сядам аз търпеливо до черните братя и си чакам. По едно време някъде към 1:30 идва един пич, с който прекарваме около половин час, да си говорим за Нова Зеландия. Накрая той решава, че няма да им ощавя овцете, да им избия кивитата, да им срина икономиката и ми казва, че това е стандартна процедура към идващите от България, което леко ме нервира, ама нали трябва да се правим на културни и само се усмихвам, мислейки си за разни други неща. Общо взето вече ми идва в повечко след двата дни в Истанбул, 25 часовия полет и двата часа прекарани на летището в Окланд.
Тук почвам нов абзац, ама вие да не си помислите, че това е всичко? До тук се оправям с имиграционните. Следва проверка на багажа за внос на храни, хранителни продукти, палатки, обувки, въшки, змийчета и тем подобни твари. Аз гордо съм попълнил, че внасям хранителни продукти - няколко шоколада, палатка, спален чувал и туристически обувки. Май съм единствения от всички хора, защото само аз съм на масата, където ти разглеждат багажа. Взимат гореспоменатите предмети и ги проверяват в някаква лаборатория. Чисти са. Следва скенер на багажа, минаване през митницата и после какво. Добре дошли в Нова Зеландия.
3:30 качвам се в автобус към Окланд. Шофьора - пич, откъдето и да го погледнеш. С дълга брада, с обици, усилил рок музика в автобуса и по пътя припява от време на време. Усмивката отново идва на лицето ми. В Нова Зеландия съм. Слизам от автобуса и ... засечка. Не мога да намеря адреса на хостела, нито името му. Това изглежда ли ви познато. Този път с финт излязох от ситуацията. Случайно ми го бяха пратили като смс по телефона. Намирам се в центъра на Окланд. В мрака свети кулата на Окланд - най-високата сграда в южното полукълбо.

В 4:30 на 30.12 влизам в хостела и казвам. Имам резервация за вчера. Лягам и спя като къпан, въпреки че не съм.
До колко часа спах ще разберете в следващия пост.

---